Чувствам мислите си като завързани със здрав морски възел.
И крещят. Искат да ги пусна. Не знам как. Мразя дните, като този,
които започват обещаващо спокойно, а накрая се превръщат в
безнадеждно потъващ кораб, насред шибаното безкрайно море.
Крещи ми се. Сили нямам. Глас нямам. Думи нямам. Нищо нямам днес.
Всичко се струпва наведнъж. Магаре да бях, нямаше да издържа на цялата тежест.
Ама кой ги знае и магаретата, мислят ли, не мислят ли. Но кой да ги чуе горките
животни. Носят си. Безропотно, смирено. И накрая рухват. И край.
А моят край се не вижда. Грохва ми се. А нямам право. Уморена съм. Спи ми се.
А имам хиляда неща да свърша. И ме е страх, че тази вечер ще сънувам, че умирам. А на сутринта няма да се събудя..
Добре,че е тя. Опитваща се да наложи някакво спокйствие в бясната ми глава. Прекрасен глас. Моля се да успее,че иначе никой си нямам, който да опита...


"Down on my knees,
I"m begging you,
Down on my knees, I"m begging you,
Down on my knees, I"m begging you,
 Please, please don"t leave me"