Пътуването ми беше внезапно. Но всъщност бе толкова желано, че Вселената, вероятно, ми съдейства за да се осъществи. Понякога нещата просто се случват, така както ти се иска, че дори и по-хубаво, колкото и да е трудно да се вярва на това.
Когато пристигнах в София онова вълнение от предишните пъти го нямаше. Еуфорията беше толкова тиха, че се долавяше едва едва под уморените ми клепачи. Всичко изглеждаше различно. Сигурно, защото гледах с други очи. С тези, с които гледах при първото заминаване извън пределите на Родината.
Улиците на София са си все така мръсни, но по тях се движат видимо повече нови, лъскави автомобили,на брой също доста повече, хората изглеждат някак си, малко по-ведри и усмихнати. А пък това е, може би, защото аз се усмихвах толкова много. Щастието се разхождаше в тъмните ми очи и не даваше мира на мислите ми. Вълнението започна едва на другият ден. Прибирах се вкъщи. Мама и татко ме чакаха. Беше точно преди Великден- билетите за влаковете бяха изпродадени, но късметът ми отново проработи, щом осъзнах,че съм купила посленият билет за автобуса за Пловдив. Последното място за целият ден. Ликувах. Баща ми ме чакаше от половин час, на пейката пред входа. Както всеки път, със зачервени очи, едва сдържащ сълзите от радост,че детето му се прибира. В този момент, винаги засяда една буца в гърлото ми и едва успявам да го поздравя от вълнение. Всичко е зелено, мирише на пролет, котките мяукат разгонени, както преди години,когато ходех още на училище. Миризмите, хората, рутинното ежедневие на съседите ме връща назад и си спомням малки детайли.
Преди, когато се прибирах, нямах време да се насладя на тези моменти. Бързах да изляза, да видя приятелите си, да видя какво ново има и впечатление ми правеше коя улица е по-разбита от предишното идване.
Сега опипвах почвата.
Знаех, че след няколко месеца отново ще си дойда. Но този път билетът ми ще е еднопосочен. Няма да е точно "Ами прибирам се малко, на гости". И това не ме натъжава. Напротив. Ако можех, бих превъртяла всичкото време до есента. За да стъпя на родна земя и да зная,че съм в къщи. Че се завръщам там, където съм израстнала. Че няма да има сълзи за "довиждане". Че ще мога да започна да градя животът си. Да строя домът си. Да го направя уютен за мен и човекът до мен. Ще мога да кажа: Чувствам се прекрасно в собствената си държава. Защото принадлежа на нея и съм щастлива тук.Защото щях да кажа : Мамо, татко, прибирам се вкъщи!
Има хора, които успяват да живеят навън. Успяват да се напаснат с различните култури, манталитети, морални ценности и емоционални нрави. Разни хора - разни интереси.
Не успях да срещна човек,който да ме разбира така, както аз исках. Приятели намерих, понати -дузини. някои ще ми липсват. Което е повод да се виждаме отново и отново.. Човек трябва да се стреми към щастието си. Дори това да е моментно състояние. Накрая събираме тези моменти в шепите си и правим равносметката си.

Нетърпелива съм.
Но всичко с времето си, нали така :)